Old Brick House

Как обичам изоставените постройки!

Явно защото ми напомнят за старите времена, за времената, от които нищо не бе останало. Примерно, какво стана с Вавилон? Къде отиде Вавилон? Беше един от любимите ми градове, имаша прекрасна архитектура и аз, който бях любител на изкуството, нямаше как да не бъда запленен от нея. Дори в днешно време, когато се разхождам из улиците на някой град, мислено си представям как е изглеждал в древността, ако изобщо е съществувал тогава...

Явно беше вярно това, че всеки е жертва на своето време. Че един старец, бил в младините си хипи, все още изпитва слабост към шарените дрешки и музиката на Ролинг Стоунс, и определено не може да разбере новата мода, която повелява младите да си дупчат телата като индианци навсякъде... И мисля, че аз също бях жертва на "моето време", но с тази разлика, че аз разбирах и приемах новостите.

Къщата беше празна. Не беше трудно да се промъкна вътре, тъй като само с един замах накарах надзирателят да изпадне в безсъзнание и нямаше кой да ми попречи да се вмъкна през счупения прозорец. Разхождах се из обширния хол на втория етаж и стъпките ми отекваха с ужасна акустика, в която аз се заслушах, докато друг един шум не привлече вниманието ми. Шум , който идваше точно зад мен.

Веднага разбрах кой е и се подсмихнах.

- Фейт - казах, след това се обърнах. - Майка ти не ти ли е казала, че глупаво да се промъкваш така зад хората?

По устните ми бавно се разля широка, безрадостна усмивка. Беше ме хванала, о, да, но нямаше да си го призная, ако ще да настъпи нов ледников период на земята. Още от сега предусещах в какво ще се набутам с това момиче, което беше един от най-антипатичните ми хора (не, че всички не са, но... тя си беше заплюла специалния пост на "най"), и все пак нямаше да направя нищо, за да го избегна. В крайна сметка животът ми беше минал покрай спокоен и тази думичка я познавах единствено в изрази с относително преносно значение, така че още един риск не би бил от голямо значение. Нито пък последиците от него, които щяха да доведат до други последици, но пък аз така и така бях беглец, нямаше да ми коства нищо да добавя към списъка с "бягай от" още няколко временни неща, които щяха да изчезнат и избледнеят много скоро, след като ги бях написал.

Да не забравям и факта, че тя бе просто човек. Обикновен човек с необикновено битие, който можех само с мисъл да залича завинаги от лицето на земята, заедно със всички факти за съществуването му... или поне втората част. Е, това би й донесло големи неприятности и много от ужасната бюрокрация, ако унищожех настоящата й самоличност, нямаше две мнения по въпроса. Но, за съжаление и едновременно - щастие, аз не си падах от този тип садистични същества. Имах собствен стил на отмъщение и измъчване, когато някой ми беше хванал окото. Това, което гледа лошо, не другото... И тогава нямаше отърваване. Едва ли можеш да попиташ някой, тъй като всички, които са имали неблагоразумието да си спечелият моето не-безразличие, почиват в земята. Казвам "почиват", защото след това, което им се случваше приживе, смъртта си бе направо заслужена и препоръчителна почивка.

- Не можеш да съдиш хората за действията им - отбелязах, вдигайки изпитателно вежда и направих няколко крачки из помещението, преди погледът ми да падне върху ръцете на Фейт, чиито кокалчета бяха ужулени, сякаш се е била с някой. Изражението ми рязко се промени от безизразно във ведро. - От кой бягаш пък сега, Фейт? Да не би случайно да си се издънила и Николай и хората му да са ти слчупили розовите очила, м?

Нямал съм право? Да, така е. Нямах абсолютно никакво право да й причинявам това, което й причиняваше напомнянето на неща от миналото. Но да не знам нищо... Хм, тук вече не бях съгласен.

Приятелите са опасно нещо. Доверяваш им се и с това направо им слагаш в ръката пистолета и куршума, с който да те гръмнат в тила. И най-лошото е, че не знаеш дали ще го направят, кога и как, не знаеш какво може да стане, че накрая да се окажеш с куршум в главата... Все пак изкушенията са много и нищо никога не е сигурно. Затова и аз избрах да нямам приятели в смисъла, в който го разбира всеки нормален средностатистически човек... Моите най-добри такива бяха моите врагове. Те ме правеха това, което съм. Те ме направиха този, който съм и аз съм им повече от благодарен. Ако не бяха те, сега още щях да съм в си в Рая и да подскачам по облаците, изпълнявайки заповедите на тоя и оня... Свободната воля си струваше цената, която трябваше да платя, а тя беше преследване во век и веков от страна на Рая, Ада и разни други по-дребни сили. Тази игра на гоненица щеше да продължи до края на безкрайността, а това беше наистина много време.

Но аз нямах нищо против.

- Скъпа - казах отривисто, доближавайки се с няколко сантиметра. - Знам много повече, отколкото си мислиш. И, да. Нямам право да си играя с тази информация. - приближих лицето си до нейното и я погледнах право в очите. - Но когато човек няма нещо, той си го взима. Независимо как.

- Да - потвърдих тихите й думи.

Дали трябваше да й кажа това, което знаех, че тя не знае? Или може би щеше да е много по-добре, ако си държех езика зад зъбите?... Майната му на "по-добре", кога изобщо съм правел нещо, защото е "по-добре"? Отговорът беше прост и лесно запомнящ се - никога. Точно никога. Усещах яростта на Фейт, но не направих нищо нито за да успокоя, нито за да я ядосам. Просто... мълчах, оставяйки я сама да прецени как трябва да реагира и дали изобщо се налагаше да реагира така, както предначертаваше ядът, струящ от тялото й. Като ангел, аз бях по-чувствителен от обикновените хора и интуицията ми беше силно обострена, което ми помагаше в много и най-различни ситуации.

Като тази, например.

- Знам... някои неща - добавих, натъртвайки многозначително на последния израз.

Копирах стойката й и също скръстих ръце на гърдите. Бях по-висок от нея близо с една глава и я гледах малко отвисочко, но нямаше значение. Щом искаше да знае какво аз знаех, че тя не знае, нямаше проблем. Щях да й кажа. И без това нямаше да ми коства много.

- Когато можеш да живееш вечно - започнах -, ти се иска да опиташ от всичко. И аз опитвах от всичко, и все още опитвам. Бил съм толкова много неща, че вече не мога да си ги спомня всичките. Знам какво е да се биеш на бойното поле, знам какво е да бъдеш дискриминиран като по-низш и да се отнасят с теб като с боклук... Също знам какво е и обратното - ти да се отнасяш към другите като с боклуци. И трябва да ти кажа, че когато убиха родителите ти, аз бях наемен убиец. - направих кратка пауза, след това продължих: - Бях назначен да участвам в убийството на семейство Удинов, но в последния момент се отказах, просто изчезнах, и на моето място сложиха друг човек. Този, на който дължиш живота си. - погледнах я право в очите, сякаш искам да погледна в душата й. - Може да съм много неща, но не съм убиец. И не се учудвай, че знам през какво си преминала... Човекът, който те пощади, беше мой познат... в лошия смисъл на думата. По-късно разбрах от него, че малката Александра не е мъртва и ми беше много.... - млъкнах, за да намеря думата. - ... любопитно. Затова изкопчих от него информация за теб и известно време те следях, докато не вдигна онзи бунт.... От тогава ти изгубих следите. Капиш?

Понякога беше прекрасно да си емоционален далтонист. Да не ти пука кой какво ще ти каже за еди какво си, да е почти невъзможно да те обиди човек или да те ядоса, главно защото не те интересува и прекрасно осъзнаваш колко безмислено би било да си губиш времето с такива глупости. Просто си казваш истината - "Не ми пука" и продължаваш напред, сякаш нищо не е било. Сякаш целия свят е просто едно място, в което ти се струва, че живееш на пълни обороти, но голата истина е, че ти просто съществуваш. Водиш едно забързано, изпълнено с разнообразие ежедневие, но лишено от цветове, лишето от емоции...

Това правех аз през 99.9% от времето си.

А останалият 0.1%, който бях погребал под егоизма и непукизма към другите, сега се възроди и надигна с пълна мощност, само благодарение на едно изречение, отронило се от устните на едно момиче. Едно обикновено момиче с необикновена съдба. "...Единственият човек, който имаше вяра в теб...". Всичко в мен се преобърна и това сигурно се е изписало на лицето ми, защото усетих промяната в изражението ми.

Нима се лъжех? О, Господи, как ми се искаше да съм се излъгал!...

Бързо се окопитих и на лицето ми се изписа твърдост, под която се опитвах да ския адът, в който бе изпаднала душата ми. Тогава осъзнах, че целият този егоизъм и целият този непукизъм са били просто една глупава, несъзнателна маска, защитна черупка, под която да се крия, когато нямах нищо друго... И аз нямах нищо друго, освен себе си и тези, които искат да ме унищожат.

- Съжалявам - казах припряно, бързо, някак си гордо. Надявах се Фейт да осъзнае колко ми бе трудно да изрека така дума, без да излъжа, да си даде сметка колко рядко тази дума бе излизала от устата ми. - Права си. Не знам нищо. Не исках да те накарам да страдаш. Предполагам, че ангелчето в мен е малко... ръждясало.

И погледнах към земята, нервно дъвчейки езика си и побутвайки с крак част от мазилка, паднала от тавана, но следейки Фейт с периферното си зрение.

Тръгнах след Фейт, почти незаинтересовам от това, което става. Може да се каже, че изпитвах някаква разновидност на апатия към ставащото, защото вниманието ми беше фокусирано върху това, което бе казало деветнайсет годишното момиче. Върху това, че беше права... за някои неща. И аз се бях признал за крив - нещо, което не бих го направил посмъртно. По-скоро бих умрял, отколкото да кажа, че съжалявам и съм сгрешил, но явно всяко златно правило има своите изключения.

Супер-демона Владимир беше много неприятно същество. Определено не фигурираше в списъка ми с топ десет личности, които искам да срещна през нощта в тъмна уличка. Доколкото знаех, никой, който му се е опънал, не е доживял, за да каже какво се е случило.... И може би в това се дължеше този масов страх от него - неизвестността спускаше воал от мистерия около Владимир, но на мен ми бяха ясни типове като него. Ще ми се да бях достатъчно силен, че да мога да просто да замахна с ръка, главата му да падне и той да не си я сложи безпроблемно обратно. Ужас и безумие. Особено безумие.

- Ето защо не успях да те измъкна - казах на Фейт, като стоварих крака върху вратата на едно килерче на горния етаж и бутнах момичето да влезе вътре. - Мислиш ли, че не опитах? Просто...

Тогава чух тропане по стълбите. О, Господи, убий ме! Убий ме сега! Извърнах се към Фейт, оглеждайки всъщност широчината и височината на помещението и пресмятайки по-бързо и от калкулатор шансовете ми да се набутам там в проценти.... И се оказа, че ниската стойност на цифрите далеч не ми хареса. Усетих как на лицето ми се изписа гримаса, изразяваща досада и аз изпуфтях.

- Просто стой тук и дори не се опитвай да дишаш - казах на Фейт. Можеше да ми е доста антипатично същество, но както казах, можех да бъда всичко друго, но не и убиец. Смигнах й заговорнически. - Съдбата обича смелите.

И затръшнах вратата, отдалечавайки се от нея. Знаех, че този път болничния ми бе в кърпа вързан, но аз бях гадно копеле и умирах само в краен случай... като този. За щастие, малко след като затворих вратата, в другия край на коридора жъфнаха Владимир и антуража му.

- О, Владимир! - плеснах с ръце, сякаш току що съм узнал за неговото присъствие, и се приближих с няколко крачки. - Нали знаеш колко те уважавам?...

Това беше гадно. Даже повече от гадно. Беше ми бедна фантазията (а аз имах богато въображение) как щяхме да излезем живи или поне цели от ситуацията, от къщата, от целия ден. Господи (знам, че не ме обичаш, но се обръщам към теб по стар навик... а сега и по нужда), понякога наистина трябва да мисля малко по-обективно, отколкото би мигло да мисли хапче разтворим аспирин. Трябваше да тикна в ръцете на Фейт един парашут и да я изблъскам през някой прозорец... А не да я предлагам на тепсия на супер-демона Владимир...

И като стана дума за предлагане на тепсия...

... се оказа, че наистина мога да мисля по-обективно от хапче разтворим аспирин.

Увих пръсти около ръцете на Владимир и го принудих да отпусне хватката си и да ми позволи отново да се възползвам от дарът на майката природа, наречен "координирани осъзнати движения" (не, той не е наречен така... аз го наричам така). Щом стъпих здраво на земята и дъските изскърцаха жално под подметките на обувките ми, аз изтупах дрехите си от прахоляка, полепнал по тях след грубата размяна на любезности, която костваше на старата къща още една пукнатина в стената (тази обаче можеше да е фатална... което ме навеждаше на особено полезни мисли и идеи), и се обърнах към демона, който пък бе приковал вниманието си към "Златното момиче" с главно "З".

- Това беше излишно - отбелязах и направих незаинтересован жест с ръка към Фейт. - Тя и без това щеше да излезе от дупката, в която се бе скрила и аз щях да изпълня предназначението си.

След последното ми изречение всички ме зяпнаха сякаш току що бях акустирал в тази къща право от Марс... или хайде да е Юпитер, че тогава щеше да е още по-шокиращо. Бях ли споменал колко добър лъжец мога да бъда, когато ситуацията стане напечена? Май не. Но в такива случаи засрамвах дори Робърт де Ниро и можех да обясня на някой, че слънцето е триъгълно по такъв начин, че да се хване. Определено заслужавах "Оскар" за изпълненията си в тези моменти, но понякога не получаваме това, което заслужаваме.

Но това бе друга тема.

Както и да е. Фейт едва ли имаше друг шанс (по дяволите, Балтазар!), освен този, от който се възползва... въпреки, че според мен не бе никак добра идея да се хвърли право в устата на лъва (напълно неподготвена, предполагам). Не можех да отрека, да, че и това имаше своите предимства, но минусите определено бяха повече като количество и като качество. И идея си нямах какво точно мислех да правя през следващите тридесет секунди, за да ни изкарам задниците от тук невредими, но трябваше да измисля нещо. И то бързо. Много бързо. Защото време имахме точно никакво, а Владимир едва ли щеше да даде шанс на Фейт просто да му се изплъзне. Той искаше нея, не мен. Така че аз можех и да направя така, че да мина метър, ако пожелая, но после съвестта ми щеше да е доста обременена - лукс, който не можех да си го позволя.

Затова и хлъзкавите ми номера (запазена марка!) нямаше да са ни от полза сега.

Но пък никога не бе късно да си креативен.

- Какво? - попитах и огледах всички, спирайки погледа си върху Владимир. - Няма ли да получа потупване по рамото?